Пътувам в метрото и си мисля за времето.

Времето, което тъй бързо лети. Как бързо минава и отминават сбъднатите и позабравени детски и юношески мечти.

Ето го краят на моето училищно учене.

Как ли това време се извървя?

Имам си вече други мечти. Първо за роклята, следват обувките, последна е чантата, която да избера.

За бала, разбира се, да съм впечатляваща, да ме запомнят с това мое първо представяне извън училищните норми, „по-така да бъде”, като за пред света.

Светът е обширен, светът е голям и те приема с едно българско „добре дошла”.Очаквам с нетръпение да видя разликата между предишното учене ежедневно за училище и университетското учене в университета, който смятам да изкарам не на шега.

Отново се връщам обратно във времето. Има още две спирки до училище и още малко носталгия няма да ми навреди, защото някак си бързо измина времето от първия училищен звънец до сегашния ми последен клас в училище. Опитвам се да върна времето назад като си спомням трудностите и радостите, които ме съпътстваха през всичките тези години учене и някак си се чувствам не съвсем подготвена за новия свят и новия живот.

Няма я вече тайфата от училище. Някои заминават в чужбина за учат. Други отиват да работят и правят пари.

Ето, Веси заминава за Единбург. Тя вече е готова за скочи в новия си живот. Дали ще се върне после пак при техните е под въпрос.

Виж я пък Алекс. Отива в Лондон. Голям мерак й е това. Техните дори продадоха едното си жилище, за да я уредят за това.

А Косьо ще пробва да прави бизнес с баща си. А дано да има късмет и много пари. Обаче, дали ще го видя отново след като заминава за Родопите е малко тегаво, нали?

Я пак да се върна на мислите за роклята и тоалета за бала. Че то времето си върви ли върви.

Идва спирката ми. Влакчето спира и аз слизам от него, за да побъбря още за малко с Катя от „б” клас.

Я, май че навън ще вали.

А Катя се смее и разправя за нейната рокля. Че имало засечка с цвета на конците. Че шивачката нещо оплескала и майка й на Катето била бясна от това.

Тя говори без да спира, без да си поеме дъх и после изведнъж ми казва.

„Абе да ти кажа право, кофти ми е, че така се разбягахме и разбихме училищната компанийка отведнъж”.

Мисля си” Да и Катето е права. Изказва на глас каквото й тежи”.

А Катя продължава „Но ние с теб ще поддържаме връзка, нали? Ти, разбрах се готвиш за Техническия да следваш, нали така? Да бе знам, че на теб ти върви математиката, техниката и физиката и все такива тежки неща”.

Уверявам я „Да, Кате аз си оставам в България. Не мисля да ходя в чужбина.Така че ще се виждаме и после след бала. Ето ти номера на телефона ми пак.”

Тя се усмихва, не на мен, не на времето, че ще стартира новият свят с едно старо добре познато приятелство.

Даже дъждът понамаля.

„Хайде бе!” – появява се Ицо от някъде. „Дайде да побързаме, че имало ново нещо за учене. Какво ми се влачите едва едва”.

Той се усмихва и ни кара да се забързаме за училище, за да видим с какво още ще ни изненадат учителите там.

Спирам да мисля за после, след бала.

Връщам се пак тука в клас.

Бързам, не мисля за утре и времето.

Бързам, какво да му мисля. Това е света.