Нека ви разкажа за това как храната ми помага в тежки моменти да се чувствам добре и да имам настроение през деня. Много пъти се опитвах да закусвам, но някак си без резултат. А е факт, че е добре човек да закусва, защото това е първото ядене, даващо старт на деня.

Има значение, разбира се, каква смяна си на училище, защото ако ти се спи не ти е до ядене, ако пък закъсняваш редовно /или понякога/ пак не ти е до ядене, защото времето си върви, а ти се успа и бързаш за училище. А има вариант и вашите да не те пуснат на училище без да си закусил и при това майка ти да е направила вече закуска, която не става „за после”, за да си я вземеш в раничката и да я хапнеш с удоволствие, когато си се поразсънил, да речем в голямото междучасие. Така, че щеш не щеш пак трябва да ядеш дори и да закъсняваш, а въобще не ти е до ядене. А храната се отплаща добре на този, който я цени. Няма значение, дали е чипс или хамбургер, домашно приготвени палачинки или просто баничка, купена от училищната лавка, защото тя е нещото, което те кара да се чувстваш добре и да забравиш глада.

Спомни си приказката „Гладна мечка хоро не играе!” и се опитай поне малко да дадеш вид пред майка си, че си готов да уважиш усилието й, че ти е направила тази вкусна закуска. А има и друго, ако седнеш кротко за десет минути /които знам от личен опит, че вечно са кът и не достигат/ и благодариш на майка си и хапнеш с удоволствие от храната, която тя си е направила труда да сготви за теб. Благодари й, че е станала и че ти е приготвила тази храна. Понякога забързани в ежедневието ние пропускаме някои неща, а всяко нещо има значение.

Има значение благодарността, която често забравяме да изразим, защото тя е могъща движеща сила в живота. Всяко нещо има значение и ако си благодарен поне за миг ще се чувстваш добре защото започваш деня си с благодарност. Благодарността е могъща сила, която ти дава чувството, че си годподар на собствената си съдба. Звучи направо невероятно, но изказването на благодарност и оценяването на жеста, който някой друг е направил за теб, ти се връща стократно.

А сега си представи друга картина. Ти си се забързал, защото си се успал и вече си закъснял яко за първия час. Не искаш закуската, мърмориш, че не са те събудили по-рано, грабваш си раничката и тръгваш без да си закусил. И, естествено, още на първия ъгъл се сещаш за нещо, което си забравил в бързината.

Ядосваш се още повече, че майка ти те е спряла, защото е настоявала поне малко да хапнеш.Дори е искала да ти направи сандвич за училище, въпреки, че ти си настоявал, че бързаш, че имаш пари да си купиш баничка и айрян, когато огладнееш достатъчно, а в момента не ти се ядат тези яйца на очи. Мислиш гневно как по дяволите става така, че хем бързаш хем закъсняваш, хем огладняваш при това вече значително.

Е, влагаш ли различно чувство в тези две ситуации? Коя е за предпочитане според теб? Или и двете се редуват /както често се случва в живота/, защото ти можеш да избереш според настроението си едната или другата. Не винаги благодарността е за предпочитане, особено ако бързаш за някъде, нали?