Знам, звучи почти нереалистично и неправдоподобно да си зададеш сам този въпрос, но това с вярата и то в собствените сили понякога е проблем.

Възпитани сме със знанието, че учителите, родителите,близките и по-възрастните знаят по-добре от нас кое е добро и кое не чак толкова.

Да, обаче има момент, в който колкото и да те уверяват възрастните, че всичко е наред, ти усещаш интуитивно, че това не е така или, че най-малкото нещата не вървят по предварително начертания от възрастните план.

Интуиция, вътрешно чувство или както искаш го наречи, но така както ми се случва на мен, със сигурност някога се е случвало и на теб.

Понякога имаш чувството, че дори и да си готов ти да вземеш някое решение не си много убеден, че можеш или пък най-малкото не си вярваш достатъчно, за да го направиш.

Затова реших, че мога да споделя моя опит с теб, читателю, защото аз също не си вярвам при това не-то при мен стои изписано пред очите ми с големи черни букви.

Защо се получи така, след като съм единствен син и родителите ми правят всичко възможно да ми улеснят максимално живота.

Не е нужно да вземам големи и кардинални решения като баща си, например Първо, защото не ми е дошло времето и второ, защото децата са зависими от възрастните, които носят цялата отговорност за тях. Това, последното за отговорността го научих от майка ми, която полага всички усилия чедото й да е добре във всяко едно отношение.

Т.е с две думи казано много съм случил на родители и роднини.

Да, обаче имаше някои дребни моментчета в живота ми напоследък, които ме карат да се чувствам така, че не само не си вярвам достатъчно, ами дори и не се вземам насериозно, което не говори добре за мен, да не кажа, че хич не ми се иска /а друг е въпросът дали и доколко ми стиска/, да се оправям сам в кашите, които волю или неволю си забърквам.

Та имам си аз изградено или вродено от години т.нар. шесто чувство, което понякога е на много по-различно мнение от това на родителите ми, например.

Не че не ги слушам, та те нали затова сами родители и се грижат всичко да ми е наред, но понякога това чувство е толкова силно, че се чудя как да на го послушам и как да го заглуша.

А, то не винаги ме слуша, защото ми повтаря тихичко да се спра, да си помисля дали това което искам, наистина горещо го искам, или просто така ми е удобно.

Абе, то удобството има голямо значение, но ако става въпрос вътрешното ми чувство да е на противоположното на родителите ми мнение, става кофти.

Кой да слушам по-напред, а?

Родителите, себе си или първо себе си, а после ако нищо не стане, родителите?

Да, ама аз съм послушно дете и не искам да разочаровам нашите, особено ако майка ми е убедена, че ми е рано да вземам решения.

Ако случайно се заинатя и си отстоявам позицията на вътрешното гласче, без обаче да влизам в детайли за него, защото при майка ми има много емоция, контрол и желязна логика, тогава последната дума пак е нейната и тя отдава това мое запъване на зодиакалния ми знак, защото е добре известно, че овните блъскат с рогата напред, без да се замислят, дали удрят по стена или врата.

Та, не върви някак си да обяснявам на майка си за вътреншно гласче или чувство, защото тук тя има превес и в двете.

Хем има емоция с повишаване на глас, хем има и безспорна женска интуиция, която, обаче е „подплатена” с още по-необорима / за мен и баща ми / женска логика.

Защо женска не знам, обаче баща ми обича да цитира някаква книга, според която мъжете и жените били от различни планети.

Така че иди го разбери.

Ако взема решение – не е добре, ако пък не взема става кофти, защото се появява това вътрешното усещане, че нещо не е добре или пък просто аз /като по-интуитивен, както обича да казва майка ми, че тя все с трудни думи говори/, чувам това тъничко гласче да се опитва нещо да ме предупреди или да ми подскаже, че за мен ето това е добре, а това – не чак толкова.

Да, ама аз нали съм случил на родители и на голяма рода, се чудя ако така продължава къде ще му излезе края, когато след година, две ще изляза от родното училище и ще трябва май сериозно да се замисля по отношение на това вътрешно тънко гласче, ако то, разбира се оцелее до тогава, че току виж и то се е превърнало в желязна логика под ръководството на майка ми и с пълното съгласие от страна на баща ми.

Вие как мислите, да го слушам ли или не?

Или пък да оставя това с прослушването за след две години, когато както обичат да казват родителите ми, „вляза в реалния живот”.

Ако сте склонни да споделите вашето мнение, за което предваритеално ви благодаря, може да го направите във форума на www.teensas.bg/форум/, за да си сверя и за часовника сега ли да си повярвам достатъчно, че мога да се доверя на гласчето или да поизчакам година, две.

Благодаря!