Дали съжалявам, за това, че не стигнах до морето?

Не, не съжалявам, а и не мога да разбера защо всички си мислят, че светът за мен е свършил, само защото не съм отишъл на море.

Абе, да си призная, в началото ми беше малко кофти, обаче това беше в началото, защото така или иначе баща ми и майка ми не можаха да излязат в отпуска по едно и също време и отпадна ходенето ни на почивка. Аз, естествено отказах да отида с баба ми на санаториум, защото там има ранно ставане и много слаб интернет, а и баба ми очаква да ходя с нея на процедурите и да си поспивам след обяд. А и какво друго да правиш в санаториума. Все едно си в училище и имаш час по даден предмет, да не говорим за точното време за ядене, което не подлежи на коментар. Абе, все едно си в болница – тишина, бели престилки от които ме дострашава. Знам, че няма да ми бият инжекции, че няма да боли, обаче това не ме кефи, а напротив. Товари ме и то колкото и да не си го признавам и да се пъна, защото съм зодия овен и си правя нещата по своя си начин, това въобще не е почивка. Да не говорим, че няма готини мацки, защото те също не се кефят на болничната обстановка, нали?

Знам, ядох му попарата на любимия санаториум на баба ми миналата година, ама тогава след мъката с ранното ставане, задължителното четене, което продължаваше с часове и слабата интернет връзка, ми беше пълен кеф отиването ми с нашите на море.

Да не говорим, че там попаднахме на кумците на нашите и двамата със сина им Киро се надпреварвахме да се пъчим пред готините мацки и добре се забавлявахме по дискотеките на плажа.

А и нали бяхме двамата с Киро, та родителите бяха по-благосклонни да закъсняваме вечер и да ходим двамата рано на плажа и да се разхождаме сами. Само от време на време ни подсещаха да внимаваме с водните спортове, защото, макар и двамата да плуваме добре, все пак родителите се притесняват за нас, да не стане някоя беля. А те белите стават постоянно, защото онзи ден един мъж, вкара джета така близо до брега, че момичетата се разпищяха и разбягаха, а да си призная и ние с Киро бая се уплашихме, че тоя караше като бесен, спасителят му свиреше и псуваше, обаче онзи направо се паркира в пясъка и вдигна такава пясъчна буря, че после всички кашляхме поне половин час, докато си поизчистим дробовете. Добре, че по случайност родителите ни бяха до нас и видяха въпросното каране на джета по пясъка, което ни спести безкрайните разговори и обяснения по телефона с нашите, че нищо ни няма, че не сме били наблизо до джетовете или дъските на сърфовете, а кротко сме стояли и гледали мацките на плажа.

Това с мацките не сме го споделяли с Киро пред нашите, защото и така и така си имахме проблеми с вечерния час и плажните дискотеки, обаче съдейки по думите на майка ми с майка му на Киро, те бяха наясно с това.

Обаче кротко си мълчаха и се радваха, че двамата ходим заедно навсякъде, защото се чувстваха по-спокойни.

Имахме леки пререкания обаче, относно приятелството ни със спасителя, който се оказа студент по медицина трета година. Той искаше да става акушер-гинеколог, а като чуха това майките ни се спогледаха и решиха, че не е зле да имаме бъдещ доктор за приятел.

А и Ицо, спасителят де, беше от готин по-готин и мацките много си падаха по бицепсите и плочките на корема.

Естествено, че ни беше интересно да си говорим с него. Около него винаги имаше смях и купон, да не говорим че видяхме как спаси едно дете от удавяне, което пък все още ми е обеца на ухото да не влизам в морето при черен флаг.

Та, като се сетя сега, миналата година ми беше пълна с нови емоции и преживявания.

Като се започне с изпитите ми за, да вляза в английската гимназия, мина през режима на болничната обстановка в санаториума на баба ми и ранното ставане за храна, през дългото четене на книги и липсата на всякакъв интернет, та свърши с прекрасната почивка с Киро на море и запознанството ни с Ицо.

Да не говорим, че сестра му, Дора се оказа на нашите години и това допълнително провокира нашия интерес, защото той не само, че ни запозна с нея, ами тя се оказа много готина и също като мен ще учи в езикова гимназия.

Още от тогава се срещаме с Дора и Киро, а ходим и на гости у тях, ама аз все се надявам, че в скоро време ще започна да се срещам с нея без Киро.

Ама като познавам добре Киро си мисля, че той също храни надежди да се среща с Дора без мен.

Обаче аз съм по-добър приятел на Ицо – брат й, така че ще видим кой кого.

Така че, не ме съжалявайте, че нашите тази година не можеха да вземат отпуска и заедно да идем на море, защото през декември ще ходим на Пампорово на ски, а Ицо и Дора карат ски, за разлика от Киро.

Затова не съжалявам, че тази година не стигнах до морето, обаче телефонният разговор преди малко с Киро ме притесни, защото той току що се е върнал с техните от Созопол и се обади да ме пита за добър учител по ски, че техните щяли да идват с нашите на ски на Пампорово, а само той никога в живота си не се е качвал на ски.

Ето това, последното яко ме притесни.

Не, че няма да му намеря учител, ама се чудя дали Ицо не беше и ски инструктор, защото, ако това е така, ще се наложи и аз да взема някой и друг урок от него, за да не се излагам, нали?

Абе, сега като се замисля май, май започвам да съжалявам, че толкова хвалих Кирето пред Дора. Ама от друга страна до декември има още толкова време. Все ще измисля нещо дотогава.

Ако ли пък не, какво да се прави, с Дора и без Дора, Ицо си е Ицо и ще ми е приятел и в бъдеще, а да имаш доктор за приятел е повече от добре, нали?

Че то като се замисля за здравната реформа и бързам да му звънна да се видим във фреш бара.

Че то като искаш плочки и мускули пиеш фреш, а не кафе, ядеш протеини, а не пържени кюфтета или моите любими пици. Ама от пиците си мисля, че ми е още рано да се откажа.