Преди няколко години лекарите на душата (или още известни в поликлиниката като „приятели”) констатираха, че съм болна от перфекционизъм. Каква е тази болест попитах. Не знаех дори дали е в напреднала фаза, дали ще оживея. Може би имах шанс да се излекувам, но с хапчета не ставало, имало други начини, казаха докторите. Ще живея ли? – Ще живееш, но трудно.

Днес редовно посещавам лекарите на душата, които сякаш са забравили за моята диагноза. Или може би просто са свикнали. Аз също свикнах. Но бяха прави, трудно се живее с такъв караконджул, който ти яде времето, самочувствието, радостта…
Как се живее с перфекционизъм? Нека ви разкажа.

Трудно е да се установи кога се ражда вирусоподобната клетка на перфекционизма. Произходът й е неясен. Знае се само, че след като се е родила, бавно и сигурно обхваща цялото тяло и го държи като кукла на конци. Опитва се да го контролира, манипулира, измъчва дори…и почти никога не изчезва. Веднъж родена, тази клетка се настанява удобно в душата на гостоприемника си.

Симптомите са едни и същи при всички заболели: ниско самочувствие; стремеж към още, към повече, към съвършенство; унилост при непостигане на поставена цел; хиперактивност при досег с нещо перфектно; постоянно недоволство от непостигане на съвършеното…

Защо е толкова вредна тази болест? Защото тя разяжда. В началото си мислиш, че тя те стимулира да даваш най-доброто от себе си, мислиш, че иска да ти помогне, но тя те мами. Когато се провалиш, тя умножава болката от провала, нашепва ти остри и болезнени думи, кара те да се чувстваш зле. Когато се почувстваш слаб, тя атакува, пръсва се като бомба и протича във всички разклонения на вените ти. И въпреки всичко, не те убива. Ще те пече на бавен огън докрай. И никой от лекарите не казва, че има един, малко труден, но възможен изход от ситуацията.

Забрава. Забравиш ли за тази клетка, тази болест, ще се отървеш от нея, поне съзнателно. Тя пак ще ти дърпа конците, но за теб това вече е ще се е превърнало в рефлекс, ще познаваш вече всяко следващо движение, ще знаеш кой конец да дръпнеш, ще усещаш онова бълбукащо нещо в стомаха, което ти напомня, че можеш да се справиш и по-добре. Защото мотото на тази болест е „Винаги може и по-добре.” В ДНК-ато на този тъй наречен вирус е закодирана тази фраза. Има и още една, но никой учен не смее да я произнесе…защото тя е… Че никога няма да бъдеш достатъчно добър. Болните от перфекционизъм познават тази мисъл добре, знаят, че това е самата истина.

Диагнозата перфекционизъм звучи доста страшно, но може би има нещо, нещичко, което я прави полезна? Всеки перфекционист се стреми към съвършенство. Когато обикновен човек постигне нещо велико и смята, че е стигнал границата, той знае, че това е неговото „перфектно”. А перфекционистът няма граници. Той може да се стреми към съвършенство и естетика, но той вярва и че има частици от този свят, които са достатъчно перфектни и нямат нужда от подобрение. Едно случайно парче ябълка, нарязано перфектно – това е радост за всеки перфекционист. Подострен молив, окосена ливада, равни парчета торта, точно измерена линия, право растяща роза, безупречен маникюр, добре комбиниран тоалет…такива дребни изпипани неща радват окото и душата на всеки болен. И дори му действат като лекарство.

Обръщение към всички болни от перфекционизъм: Не ни е лесно да живеем с постоянния стремеж към съвършенство, но ако се огледаме, ще видим, че света понякога е красив точно защото не е перфектен.