Разказах ви, приятели, как отидох с майка си доброволно, подчертавам доброволно на зъболекар, че даже аз записах предварително два часа един след друг, за да може да придружа майка си, защото тя, както ви казах, нещо не се чувстваше добре.

Обаче то се оказа много бърза и фасулска работа като времеви ресурс да ти почистят зъбния камък и предвид липсата на болка и чакащия мъж, който явно изпитваше болка, се оказа, че ние с майка ми приключихме по-бързо от очакването. Тя се чувстваше добре /което до известна степен се дължеше и на дългогодишното ни запознанство с въпросната докторка и интересния разговор за дъщеря й/, което ни подсказа, че при така стеклите се обстоятелства, е добре да направим една малка разходка пеша и после да вземем тролея до нас.

Отдавна не бях минавал по този маршрут в квартала на Докторската градинка близо до университета, да не говорим за майка ми, която като една видна столичанка, родена и живяла само тук, отдавна не беше мърдала по-далеч от Витошка, а и защо ли да мърда като то, животът, както обичат да казват приятелите и съучениците ми, се върти около нея сега.

Кеф ти кафенце,/че и турско при това, с локумче и водичка както го обича вуйчо ми/, кеф ти пица, скара или шкембе.

Кеф ти от всичко и за всички, че то понякога и аз не мога да се размина от ядящите по масите, за да мина с раницата си от училище и да стигна до нас.

Та, минаваме пред стария тежкарски квартал, явно видял и по-добри времена, и майка ми не е добре подготвена за всичките тези кафенета, патисерии /превеждам на български – сладкарници от краткото си запознанство с френския език/, сладоледени сергии и какво ли не още.

Предвид ранното време, тротоарите са още празни. Собствениците на коли са взели вече возилата си и бързат за работа. Повечето от тези кафененца и сладкарници не работят без почивка, както в нашия квартал, така че разминаването по улиците е много спокойно.

Минувачите са рядкост, децата с раниците с учебниците си са повече от възрастните или както майка ми с въздишка на съжаление отбелязва „най-малките стават най-рано”.

Сигурно и баба ми така е въздишала като е пращала чедото си на училище, обаче нали имаше една приказка, че „рано пиле рано пее”.

Аз не можех една думичка да кажа като съм сутрин на училище та камо ли да пея, обаче може пък да съм от изкюченията, а.

Разходката в квартала около университета беше лека и приятна, защото имаше малко хора и можех да не гледам кой откъде ще ме засече. Можех да не внимавам дали няма да настъпя някого или нещо на тротоара. Спокойно си вървях, защото дори и да се спънех, нямаше опасност да разлея кафето на нечия маса.

Абе просто една обикновена разходка без налични препятствия, просто разкош.

Имаше място за мен и за раницата ми, а не да се чудя как да й намаля обема или пък да внимавам да не ударя наякой минувач.

Беше валяло и въздухът беше чист, имаше слънце и по всичко личеше, че няма да бъде толкова горещо, колкото говореха по новините, така че беше прекрасно за никъде да не бързаш, е добре де, малко да бързаш, защото всеки от нас си имаше вече програмата за деня.

От 8 часа сутринта времето сякаш се придвижи с различна сила напред, така че побързахме да хванем тролея и всеки да започне да изпълнява собствената си програма за деня.

Още в тролея стана скандал между някаква дама и един опърпан скитник, който пееше и искаше пари, така че преходът между спокойната стара София рано сутрин и София с нейните гръмогласно изразяващи желанията /и нежеланията/ си жители беше дошла на дневен ред.

Край на тихата и топла утрин, каквато е била по времето на баба ми, когато целият живот се е въртял по булевард Руски и добро утро на София, моят роден град, който се отърсваше от съня, за да посрещне един нов слънчев ден, с нови хора и да преживее нови радости и късмет!

Добро утро и добре дошла София, такава каквато те познавам аз!