Доволен ли си от начина, по който се развиват нещата при теб?

Или ти е писнало да слушаш другите да ти определят кое как да направиш, за да станат те по „правилния начин?”

Ако си от хората, които се чувстват щастливи в ежедневието си без да чакат някакъв специален случай /като рожден ден, например/, за да кажат на света, че „днес са щастливи”, то тогава ти определено си за завиждане, колкото и да не обичам тази дума и да избягвам да я използвам в речника си.

Защото повечето от нас са свикнали да правят каквото им казват родителите, роднините и приятелите и когато всичко е добре изпълнено, се чувстват добре и са доволни от себе си.

Така бях и аз до преди време, защото нали съм единствено дете и всеки имаше определени очаквания от мен.

Ако не можех да се справя с дадена задача, хората около мен бяха искрено загрижени защо не съм се справил добре с нещата или както обича са казва майка ми „това ти е един старт за живота”, защото според нея ако си постъпил, по начина, който изискват близките ти и се получи добре, ще можеш да разрешиш всяка една трудна ситуация в живота.

Така е и няма спор по този въпрос. Защото хората около теб са ти най-близките, те ти мислят доброто и искат да се чувстваш добре.

Обаче дали не е по-добре да се чувстваш щастлив независимо дали си оправдал нечии очаквания или пък не?

Не си бях задавал този въпрос, защото се доверявам и вярвам на родителите си и приемам техните решения за най-правилни в моя живот.

Затова и ме свари така неподготвен въпросът на един мой приятел, който иска да следва медицина и твърди, че да си доволен или щастлив е въпрос на избор от твоя страна.

Че аз по принцип съм си доволен от живота, който водя.

Дават ми джобни, имам хубаво жилище, готини родители и две коли на разположение. Като навърша необходимите години допълнителното каране на някоя от колите ще ми помогне да изкарам шофьорския курс.

Родителите ми не ми се карат за щяло и нещяло, защото имат сестра ми на разположение за това. Нали съм баткото във фамилията, а това освен отговорност, ти дава и някакви привилегии, не е ли така?

Та, Иван ме свари неподготвен по въпроса за доволността и щастието.

Аз все си мислех, че да си удовлетворен от това, че близките ти са доволни от теб, е равнозначно на щастие.

И понеже ме свари неподготвен, аз седнах и се замислих. А като се замислих към моето „мислене” се включи и сестра ми.

Абе да ти кажа има голяма полза да имаш сестра. Дано и занапред така да слуша батко си!

То и без това женската логика е безкрайна – не можеш не само да я уловиш, но и да я проследиш, ако ме разбираш какво искам да ти кажа.

Та, включва се сестра ми към моето мислене и започва да ми разказва, как трябва да бъда себе си, да съм доволен първо от себе си, да си отстоявам позицията и от гледната точка на това, че съм любимец на майка ни /за което признавам не се бях замислял досега/, да не се мъча толкова да доставям удоволствие на другите като върша всичко, което са изискали от мен или пък всичко, за което са ме помолили.

Надрънка ми ги едни такива неща, че ще рече човек, че аз нямам собствено мнение по въпроса и като че ли все гледам да направя другите доволни, без да мисля за себе си.

А тя си настоява ли настоява, че правя всичко, което близките искат от мен, че се усмихвам радостно, от добре свършената работа и когато другите са доволни от мен, вместо да се замисля за щастието.

Питам я тя как разбира щастието и не е ли то следствие на това, да си доволен, че си допринесъл с нещо и другите да се чувстват добре

Веднага получавам отговор и той е почти същия като на Иван, а това вече ме кара да обърна по-голямо внимание на нейната дефиниция относно щастието.

Доволен било, когато си „изпълнен със задоволство” от нещо. Веднага го свързах с доволната усмивка на майка си, когато ме видя за пера килима на двора.

Обаче щастието, продължава сестра ми, като при това набляга на щ-то било по-важно от това да си доволен от това как са нещата около теб.

Щастието било „по-голяма радост стигаща до блаженство”.

Така че, според сестра ми е добре да го „интегрирам” в ежедневния си живот, а не да си „кретам с доволността”.

Вярвам на нашите, на роднините си, но вярвам и на сестра ми, защото тя иска да става лидер и в къщи е пълно с книги как да станеш по-успешен, как да имаш пасивно влияние и все такива неща. Аз само им гледам заглавията, защото мен не ме вълнува дали ще кресна „активно” или ще си мълча „пасивно”, за да си отстоя позицията пред майка ми, да се върна сам не в 22 часа, а в 23 часа, като при това да не й се обаждам предварително, за да дойде да ме вземе от купона и да ме докара до дома.

Обаче позицията на Иван много ме обърка, защото той без да чете въпросните неща, ми повтори едно към едно думите, на моята сестра, подчертавайки, че трябва да бъда щастлив и да не се осланям само на това да изпитвам задоволство, когато съм се справил добре с нещата и съм помогнал и хората около мен също да бъдат доволни.

Така, че би било много полезно, ако и вие, читатели, споделите своето мнение по въпроса за щастието и доволността, защото е добрe да се научим отсега да бъдем щастливи, нали?

Пишете ни във форума на www.teenas.bg/форум.