Не знам за вас, читатели, но аз съм още в еуфория от европейското първенство по волейбол.

Като че ли през последната седмица волейболът се превърна в единственото нещо, обединяващо народа. Не е ли така?

Чета из спорните рубрики разни преувеличени коментари на спортни журналисти и още по-приповдигнати отговори на фенове. Победа, загуба, гордост, излагация, медали и какво ли още не.

Няма сега да хваля или критикувам нашите „лъвове”, видяхме какви истински спортисти са. Какво друго да им кажем, освен едно огромно „благодаря” с главно „Б”.

Но дотук с волейбола.

Такива моменти на национална гордост е имало и преди. Всеки българин се е почувствал горд, като е видял свой сънародник по телевизията да печели мач, купа, медал или някаква друга награда. Някак си цялата държава си присвоява този успех и в това няма нищо лошо. Но кога народът е подкрепял нашите спортисти по трънливия път към победата?

Има нещо грешно в този фалшив патриотизъм.

Българите стават патриоти само когато имат с какво да се гордеят. През останалото време се оплакват колко сме зле.

Всички българи сигурно знаят кои са Васил Левски и Христо Ботев и не защото има безброй улици, населени имена, училища и какво ли още не, носещо техните имена. Още в малките класове сме учили какво са направили тези хора и как са останали в паметта на народа. И бла бла бла.

Позната приказка.
Обаче, кога се чувстваш по-горд българин?

Когато честваш деня на Васил Левски в леглото, защото е обявен за почивен ден или когато видиш някой си спортист да развява трибагреника?

Горчивата истина е, че днес е достатъчно да развееш знамето ни, за да се наречеш истински българин. И ако дори подкрепяш отбора по футбол, волейбол, Златните момичета, тенисистите и всичките ни таланти, то ти несъмнено си българин, даже родолюбец. Честито.

Изпуснах една капчица ирония, съжалявам.

Не си мислете, че съм против българския спорт, напротив.

Стискам палци за наш’те и се радвам като победят. Но и още нещо. Не ги критикувам или не казвам кооолко съм огорчена, когато загубят.

Но уви, българщината надделява при някои наши хора. А когато нашите сънародници загубят борбата, там свършва и нашата гордост, нашия патриотизъм и надеждата.

Чудна гледка е когато цялото семейство седи пред телевизора, люпи семки и се поти като гледа резултата. И ако нашите вземат да спечелят, ще отворим ракията от 2011, а ако загубят, ще ги псуваме, докато си люпим семките.

Ама стига с байганьовия манталитет, развей знамето, че да знаем всички, че си българин.

Има нещо сбъркано в нашето мислене. Но не аз съм човека, който да ви учи на ценности и морал.

След като са пореден път видях как „патриотите” излизат от залата преди още да е свършил мача, или още преди да е започнал си казват „ех, ще ни размажат”, се убедих. Малко са хората, които истински вярват, че има таланти в нашата родина; таланти, които ще ни прославят. А останалите просто си люпят семките и се правят на големи родолюбци.

Ах, българи…

Бъдете си българи, развявайте нашето знаме, ако имате талант – покажете го на света, но не бъдете лицемери. Моля.

Не се тупайте в гърдите, казвайки, че сте българи, докато тайно се питате защо сме толкова зле.