В тази малка точка от Вселената, наречена Земя, живеем с още над 7 милиарда себеподобни, наричащи себе си човеци. Няма да броим животните, с които понякога си приличаме повече. Няма и да отваряме някоя енциклопедия за произхода на живота или смисъла на съществуването, макар че засега изглежда, че натам вървят нещата.

Единствения факт, който ще използвам е броят – тези 7 милиарда хора, 7 милиарда умове, 7 милиарда личности, 7 милиарда индивидуалности.

Грешка.

Тук идва първата заблуда, че всички сме отделни личности. Иска ни се да повярваме, че всеки един от тези 7 милиарда (и повече) е различен и уникален, но уви, не е точно така. Може би на ниво генетика наистина всички сме някакви уникални комбинации от гени, макар и затова да не съм сигурна. Но по-важното е, че колкото и да се мислим за уникални и различни…ами не сме.

Нито съм новия Дарвин, нито си губя времето със сложни експерименти, които нищят мистериите на човешката раса, аз съм просто наблюдател и участник в едно незабравимо за мен преживяване, което ми остави безброй хубави моменти и нови приятели, но и доста поуки.

Нека не витаем повече в неизвестното пространство, а да се приземим меко на земята, както самолета, с който кацнах след най-интересната седмица в живота ми.

С други думи, предприех едно невероятно, „различно и уникално” пътуване в недалечна Полша, където обаче, повярвайте ми, срещах твърде много обикновени хора  и еднакви мнения.
Не си мислете, че съм останала недоволна от това пътешествие, напротив, светът крие безброй изненади и съм щастлива от всеки един момент, изживян през последните дни, но има едно нещо, което ми оставя известна горчивина.

Стереотипите.

Хората са стереотипни. Банални. Еднакви.

„Много смело заключение”.

Но как се стигна дотам?

Започваш с игри за опознаване и мислиш за една дума, която те описва най-добре. 40 човека с 40 различни имена и 40 различни думи те карат да си мислиш, че наистина всички са различни.

После, обаче, започват да се сортират – по националност, по пол, по възраст, по зодия, по това дали предпочиташ котки или кучета и всякакви други комбинации, които по някакъв начин те правят частица от едно голямо общо…нищо. Обединени от нещо общо, търсите оригинално решение на зададен проблем или отговор на незададен още въпрос и накрая се оказва, че всички мислите еднакво.

Дотук още не съм ви отговорила защо хората сме стереотипни.

Не знам какви ми бяха мислите, когато ми хрумна това прозрение, но помня само че гледах звездите ( а това колкото и да е романтично, не е ли малко банално?) и размишлявах за живота. Не очаквам от мен да излезе бъдещ философ, но се надявам под пръстите ми поне да излезе някое смислено изречение, с което най-накрая да ви убедя, че светът е стереотипен.

Опитвам се аз самата да избягам от клишетата и да кажа нещо оригинално, но засега не успявам.

Нека пробвам пак.

Стереотипът е нищо повече освен популярна и опростена представа за някакъв аспект от живота, която вниква дотолкова в човешките умове, че се превръща в болест.

Стереотипът е лесен за употреба, защото не се налага да се замисляш, а можеш да ползваш наготово.

Стереотипът те приобщава към мнозинството и ти осигурява сигурност, но и липса на индивидуалност.

И колкото и да се стараем да разбием стереотипите и предразсъдъците, се оказва, че се въртим в омагьосан кръг,  в търсене на индивидуалност и различност, които за жалост трудно виреят на тази точка във Вселената.