Случва ли ти се често другите да са ти виновни за повечето неща, които ти се случват?

Обичаш ли да се оплакваш за щяло и нещяло, просто за да се успокоиш?

Обичаш ли да търсиш виновния във всяка една ситуация?

Ако отговориш с „да” поне на един от горните въпроси, добре дошъл в колектива на жертвите.

Не, няма нужда да се засягаш, защото това е много силно заразно поведение и повечето от нас играят жертвата ден след ден, година след година.

Баща ми например, е една от тях. Това естествено е мнение на баба ми, която му се пада тъща и за това е повече от ясно, че в случая нейното мнение не може да се приеме за чиста истина на сто процента.

Обаче е факт, че баща ми обича да мърмори и мрънка под нос почти за всичко и всички.

Тихичко, но много настоятелно си говори и се кара с телевизора по време на мач. Този би левак, онзи не бил кадърен, съдията пък плачел за бой и все нещо не му е по вкуса, все нещо не го кефи.

Пробвам се да му кажа, че имам шестица по математика. Той го приема като даденост, казва, че съм можел и повече. Повече от шест не знам да пишат в училище, но си замълчавам кротко, защото той вече мърмори за нещо друго и вниманието му е насочено към кучето на съседката, което лае на стълбищната площадка.

Обаче едно е интресното в случая – кучето лае по всеки и всичко, но не лае по баща ми.

Него и малките деца също го обичат и се закачат с него. Само тогава той престава да си мърмори под носа и се засмива.

Иди, че го разбери!

Майка ми и баба ми са по-така. В смисъл, че и двете се надпреварват коя да свърши нещата в къщи. Майка ми не винаги отстъпва, защото тя е стопанката на дома, обаче не й се случва често да спре устрема на баба ми и аз започвам да подозирам, че първопричината за вечното мърморене под нос и търсене на кой крив, кой прав се крие дълбоко под това съревнование на тези две дами, които се чудят как едната да свърши всичката работа на другата при това и двете са перфекционистки и вършат нещата смело, бързо и точно по начин, адекватен и подходящ.

Така че, няма грешка, няма шега – двете са победителки и винаги печелят. Печелят с остър ум и бърз начин за справяне с предизвикателствата на живота, семейството и дома.

Предполагам, че за това баща ми си почива от тези така стекли се обстоятелства като си мърмори под нос и се оплаква, защото като има победители има и жертви, нали?

Не, той си взема добре решенията сам и е голям ръководител на обекти и много известен инженер, но просто му идва в повече да е винаги на бойна нога и да се съревновава с майка ми и баба ми, защото му стигат отговорностите в службата, командировките и телефонните разговори по всяко време на деня и нощта.

Ето защо животните и малките деца се разбират чудесно с него и той обича да си играе и с едните и с другите.

Обаче къде ти игра с майка ми и баба ми. Ако въобще го включат в отбора, защото трябва да се оправи колата например, в края на краищата се завихря скандал, защото баба ми е убедена, че нещата могат да станат по друг начин и с по-малко пари, а майка ми след като се е опитала да убеди майка си, накрая капитулира и или застава на нейна страна или и тя започва да си мърмори под носа влизайки и тя в ролята на жертвата.

Аз се пробвах да играя и двете роли, обаче не се получи.

Щом се опитвах да мърморя под нос, независимо, че правех нещата, които моето семейство изискваше от мен, изведнъж всички се обединиха срещу мен и започнаха да ми се карат, че нямало на кого да приличам такъв един начумерен и търсещ все да мърмори и някой да му е виновен, че не било редно да го играя жертва. Ама не мога и победител да бъда, защото щом се опитах да вляза в тази си роля, се оказа, че нищо не правя така перфектно както го правят майка ми и баба ми.

И представете си кой ми го каза.

Да, правилно се досетихте. Каза ми го баща ми, който изведнъж влезе в ролята на перфекционист и тримата направиха едни отбор, който беше твърдо за това да намеря своето място в живота, но не като жертва или като перфектен победител.

За това съм решил да се опитам да избера да бъда себе – жертва и двете победителки- перфекционистки са тренирали толкова много години тези две роли, че те са им паснали добре и са станали неразделна част от същността им.

Защо тогава, аз да не мога да се потренирам да бъда себе си с идеята да се „срастна” с тази си роля.

А, за да бъда себе си е достатъчно да им повтарям, че съм още дете, така че дотук с прекалените очаквания.

Имам още много време, за да се науча да бъда възрастен, но засега ме устройва да бъда тинейджър и още довечера ще искам баща ми да ми купи мотор.

Естествено преди това ще говоря с майка си и с баба си, за да ги подготвя, че трябва да изкарам шофьорски курс, за да се науча да карам мотора, а след това и колата.

Това за колата, смятам да им го спестя засега, че те и двете ще подскочат като чуят за мотор и пари за шофьорски курс, защото сякаш ги чувам как ми говорят двете в едни глас колко съм малък, да почакам и т.н

Представям си как накрая се включва и баща ми, за да ме убеди колко е опасно да караш мотор и че още ми е рано да се уча да карам, че при това движение по пътищата и тези негови командировки на такива неща се е нагледал…

И виждате в крайна сметка какво се получи – и тримата си играем ролите, само че от време на време победителят и жертвата се обединяват, за да ми попречат да бъда себе си и да правя своя собствен избор, защото ме обичат и се страхуват за мен.

Толкова се страхуват, че са готови да приемат моето мрънкане или да бъда победител в дадена ситуация, макар и да не съм се справил перфекно като тях, но не и да бъда себе си детето-тинейджър, защото това е роля, която им е нова и непривична, а те не са свикнали с нея и тя не е била никога отработвана, затова сега се чудя дали да продължа да играя тази роля или пък да се присъединя към мърморенето на баща си или пък да се науча да побеждавам на всяка цена и да бъда перфекционист.

Имам още време, за да реша какво да правя, а пък мога да се пробвам да бъда и в ролята на някой друг,а?

Ето защо ще съм много благодарен, ако споделите вие какво мислите по този въпрос.

Както винаги може да ни пишете във форума.