Мислиш ли си често неща от рода на това, че нещо си пропуснал в живота си?

Смяташ ли, че нещо ти куца във взаимоотношенията с приятелите ти или с вашите?

Усещаш ли липсата на силното приятелство издържало проверката на времето, на мърморенията на родителите ти или на клюките по твой адрес, довели до тежкия разговор с класната?

Дори и нещата да стоят по един от горе изборените начини, не се притеснявай, защото е съвсем човешко да мислиш, че с нещо си ощетен, че нещо не ти достига, за да имаш идеалното семейство, перфектния приятел и най-добрата и готина класна на света.

Човешко е да гониш максималния резултат, но и за добра оценка също не бият, нали?

Все още си спомням думите на баба ми как е повече от желателно всички да те харесват и да си душата на всяка една компания.

Естествено, баба ми е безспорен авторитет за мен и нейните съвети са били винаги едно ценно житейско помагало, което съм използвал и в добро и в зло.

Но, ето че с това твърдение, тя ми доказа, че дори и авторитетът понякога греши, че е добре всеки да мери съобразно своите идеи и мисли, доколко и какво може да приеме за даденост и какво не.

Реално погледнато на мен нищо не ми липсва. Да, ама аз практически не се чувствам така.

Искам, например, да имам повече пари за джобни, да могат родителите ми да ме възприемат повече като тинейджър, отколкото като дете, да не говорим, че бях безкрайно разочарован, когато разбрах, че независимо от музикалните ми и певчески умения, не съм аз центърът на компанията, да не говорим, че повечето ми съученици от новия клас открито ми показваха, че не ме харесват и то без да съм направил нещо, за да заслужа това.

Опитах се да попитам баба си защо ми се случва това, след като следвам съвсем стриктно нейните напътствия и получих отговор, който ми казваше в прав текст да потърся вината вътре в мен, защото аз нещо съм се издънил или нещо не съм дооценил. Или казано с нейните думи „да върна лентата назад” и да видя къде съм сгафил.

Обаче аз не се чувствам като да съм сгафил, а и дори това да е така, очаквах по-друго отношение от страна на баба си към моя проблем.

Липсва ми нейният съвет, защото тя винаги ми го дава без обикновено да съм й го искал, обаче с новото училище и новия клас ударих на камък, защото тя изведнъж млъкна и ме остави да си „връщам лентата” сам, без да каже нито дума по отношение на това, че може пък вината да не е вътре в мен.

Че липсва нещо, липсва и отношението на новите ми съученици е доказателство за това. Ама и отношението на баба ми ме свари неподготвен, защото аз все си мислех, че тя ще ми разреши проблема като с магическа пръчица. Най-малкото очаквах тя да каже, че аз съм си добре и така, че съм дал всичко от себе си, за да ме харесват и уважават новите ми съученици, а не така да ме остави сам да си блъскам главата и да си мисля къде и в какво сгреших.

Какво ми липсва ли?

Ами…отношението, кефът да имаш всичките хора на света за свои приятели и да се радваш на тяхното внимание.

Да играеш по правилата, когато те са ясно разписани, а не да се чудиш какво стана с възхищението и разбирането от страна на родителите, които те харесват и настояват синът им /дъщеря им/ да те имат за приятел.

Обаче, отдръпването на баба ми имаше и друг ефект върху мен. В един момент осъзнах, че няма нужда да се пъна всички да ме харесват и да искат да ми станат приятели, след като това вече не ме кефеше както преди.

Аз се бях променил и всъщност това, което ми липсваше беше моето предишно отношение към нещата, на които ме учеше баба ми, а аз като добре възпитано дете не само, че с лекота следвах съветите й, ами и правех всичко възможно никого да не разочаровам и да бъде харесван от всички – съученици, приятели, родители и учители.

Като започнеш от портиера в работата на баща ми, та стигнеш до шефа на фирмата, в която работи майка ми.

Да, ама явно или аз се бях променил, или не бях случил на толкова отговорни и добре възпитани от бабите си деца, които да прилагат с всички усилия на практика научените от по-възрастните неща.

Сега като се замисля и се сетя за последния разговор на баба ми с майка ми, си давам сметка, че и тя сигурно се е променила след като след 50 години е намерила време и сили да направи забележка на съседката над нея, че изтупва през прозореца различни неща, вместо да ползва прахосмукачка за тази цел.

Просто не повярвах на ушите си като чух това, защото знам колко добре е възпитана баба ми, а едно от основните правила гласи да не се конфронтираш с комшията, да не говорим ако пък живееш в кооперацията от повече от 50 години и всичките съседи са все едни и същи само с малки изключения, като например един нов студент в апартамента на комшийката под баба ми.

Така че както на мен ми дойде в повечко това, че не ме примат единодушно за душата на всяка компания и че не се редят на опашка, за да ми засвидетелстват желание за приятелство, така и на баба ми сигурно й е дошло до гуша, за да изневери на едно от основните правила и да направи забележка на комшийката си.

При това, както разбрах от друг независим източник не се е разминало просто само с една забележка.

Явно на всеки нещо му липсва и дори и да не си го признава, от време на време, когато чашката му прелее /разбирай когато вече няма накъде и той реши, че трябва да внесе нов ред в нещата/, наистина има промяна, къде с негово, къде без негово участие, но фактът е факт – ти вече не си същия, не те кефят същите неща и колкото и да не даваш вид, че нещо ти е кофти и ти куца това, да не си признатия фаворит на компанията, все пак не се отдръпваш, не зарязваш всичко, а чакаш нещата да се завъртят така, че отново да имаш поле за изява. Като мен, например. От китарата минах на саксофон. Не казвам, че това ще помогне, ама и не мога да стоя със скръстени ръце, докато отново стане на моето и ме признаят пак, че съм хем готин, хем разбран и душата на всеки купон.

Това е при положение, че класът ми се кефи на саксофона. Ако ли не, ще трябва нещо друго да измисля, защото както ме учеше баба ми не е редно „да си оставям магарето в калта”.

А я я виж нея сега! Хем комшийката спря да изтръсква над нейния балкон, хем след 50 години започна стриктно да спазва правилника на кооперацията и да не пуска прахосмукачка след обяд между два и четири часа.

Просто не мога да повярвам, как стана така, че сега баба ми е по-харесвана от живущите в нейната сграда и дори и от студента, който е на квартира в апартамента под нея, защото той я е провъзгласил за фаворит на техния малък колектив.

Така, че стискайте ми палци и дано практиката ми със саксофона сработи, за да си върна пак самочувствието „на макс”, така че нищо да не ми липсва и да се чувствам добре в новата си среда.

Ако ли пък това не сработи, кой знае, може да съм попаднал в среда на музикални инвалиди, знае ли човек.