Някой някога беше ми казал, че вместо да пиша и да обръщам внимание на тежките и лоши неща в живота, е далеч по-добре да се „фокусирам” само върху положителното, защото тогава ще го привлека в живота си и ще се чувствам по-добре.

Прекрасно е като идея знам, обаче не стои така въпросът с реализацията му, защото така или иначе, доброто и злото съществуват и те вървят ръка за ръка, така както любовта и омразата се редуват в живота, макар и да не си го признаваме, защото ни се иска доброто да е доминиращият фактор в средата, в която живеем.

Замислил ли си се защо обикновено се „закачаш” за лошите неща, а си склонен да забравиш за доброто в света?

Баба ми обичаше да казва „Направи добро и го хвърли зад себе си!”

Години наред следвах съвета й, макар и да виждах, че не винаги се получава така, както тя ме учеше.

Моят урок /или по-точно казано – уроци/, беше или бяха по-различни от наученото в детските години, защото светът се беше променил, приятелите ми също, така че нормалното беше да се променям и аз.

Поне по мъничко, поне за малко, нали така?

Лошото беше, че малкото постепенно прерастна в голямо и така „се завъртя”, че голяма част от предишните приятелства по комшийски и от училището някак си се „поразрушиха” – или аз поне си мислех така.

После изведнъж така, сякаш от само себе си, започнахме пак да се събираме в кварталната градинка и да разговаряме сякаш, че нищо не се е променило.

Но промяна имаше – не само защото някои учеха в други училища извън рамките на квартала, а и защото водеха свои приятели и съучениици на нашите сбирки в кварталната градинка. Имаше и приходящи ученици, които живееха в други градове.

Те трудно свикваха с градинката, бъркаха дори пътя към нея, учудваха се, че познаваме повечето хора, седящи на пейките, малките деца, които играеха по катерушките и по-възрастните и достолепни баби и дядовци с бастунчета, които носеха понякога само за спокойствие на близките у дома.

Новата компания „изказваше” различно мнение за гледани филми, нови учебници, разпродажба по молове, промоционални условия за почивка на море в Гърция или Турция и най-различни и „вещи” неща, които със сигурност ни бяха интересни и нови. Кварталната градинка все още си беше „нашето място” за срещи, а ние леко пораснали, леко ядосани от новото „чуждо натрапено ни присъствие” винаги имахме по едно наше „старо ядро” на тези сбирки, ако не за друго то поне за „отпор срещу нашествениците” , които така и не разбраха как се казва градинката или поне не изявяваха желание да запомнят името й или поне имената на улиците, където тя се намира.

Нови идеи, повечко паления че този бил прав, а онзи – новия греши, но в едно бяхме всички на едно мнение и то е, че нещата от детството, на които са ни научили нашите баби и дядовци, не винаги стават така, както те са ни учили, че „трябва” да стават, следователно е желателно и добре и реакцията ни да се промени.

Те са живели в своето време, нашето е нормално да бъде различно или поне отчасти променено, съгласни сте с мен, нали?

Спомням си живо конфликта с момичето. Май беше Ива или пък Иви й викаха галено. Помня, че учеше в езикова гимназия, но дали беше Първа английска или Първа френска, не знам.

Стана въпрос за това да направиш доброто и да забравиш за него. Просто го правиш, както моята баба го правеше. Без да иска отплата и без пари. Както ме бяха учили и аз да го правя. И аз го правех, макар и да виждах, че различните хора, за които го правех дори не забелязваха това.

Та въпросната Ива или пък Иви /няма значение името/ ми каза, че когато направиш добро на „неподготвен да го приеме човек” то се връща към теб, защото човекът отсреща не ти го е искал. Ти се „набутваш сам в пространството му”, така че на теб „се връща бумерангът на лошото”, защото ти си дръзнал да се намесиш в живота на другия /дори и с най-добри намерения/, а той не е изказвал никакво желание за това.

Това ме накара по-добре да обмислям нещата, защото знам че доброто и злото вървят ръка за ръка. Разбрах от въпросния разговор, че „доброто” за мен, може би беше „най-злото” за нея в момента /имам предвид, доброто за въпросната Иви или пък Ива/, защото тя не е аз и аз не съм тя.

Но ми трябваше доста време „със себе си”, за да „проумея” това.

Разбрах и другото, че обикновено не ти благодарят за доброто, защото повечето хора дори не го виждат и „не разбират”, когато им правиш добро. Не ме разбирай погрешно, аз не съм от тези, които искат да им благодарят или пък търсят признание, за това, което правят. Просто моята баба винаги търсеше доброто в хората. Вярно, че тя беше живяла в друго време с други нрави , но хората все са се променяли, защото промяната е като живота, тя просто става, дори и да си неподготвен, дори и да не я искаш. Това е животът – промяна, после нова промяна и така до безкрай.

Моят урок от урока на Иви /Ива беше, че повечето от нас се закачат „за лошото”, когато им правиш добро и в следващата статия ще поговорим за това.