В горещите летни дни (и нощи) няма нищо по-хубаво от сладката компания на самотата, която е приседнала на другия край на покрива и е готова да ме слуша часове наред. Искреността на чистия небесен простор ме примамва да изричам мечтите си на глас, тишината на квартала е като надвесен над мен микрофон, светещите прозорци са като хиляди вперени в мен очи. Сякаш в такива моменти целият свят е притаил дъх и чака да кажа или направя нещо, застанала на тази тухлена сцена.

Вече съм свикнала да излизам на сцена, така че навярно съм преодоляла сценичната треска. Защото винаги, когато стъпех на някоя сцена, у мен нахлуваше чувството на безтегловност, винаги се чувствах лека и освободена от отговорности, задачи, мисли, бреме, свят…и нямах време за сценична треска. Нямах време да разглеждам публиката.

Но сега, на този покрив е различно. Няма оркестър, няма декори, няма костюми, няма светлини, насочени към мен. Освен уличния фенер.

Не знаех какво е сценична треска. Досега. По-скоро сценично замръзване, което не бе от вятъра. „Целият свят”, както го нарекох, е притаил дъх, аз също. И сигурно нямаше да дишам цяла нощ, ако не бе сълзата, която небето отрони в този напрегнат момент. Сякаш ме подканваше да започна да говоря, преди слънцето да налази отново небосвода.

Минути и часове, прекарани в словоизлияния.

Хиляди думи, обличащи тишината на нощта.

Безброй въздишки, уловени от летния бриз.

Диалози със мълчаливата самота, седяща в другия ъгъл.

Ах, на колко много ме научи тази възрастна мъдра дама, която има сякаш цялото време на света да слуша отчаяните творци от квартала. Нито веднъж не ме прекъсна, нито веднъж не ме упрекна. В един момент даже спрях да усещам присъствието й. Но знаех, че не си говоря с вятъра. Тя винаги седеше на един и същи ъгъл, като статуя от мрамор, понасяща не само капризите на творците, но и тези на природата. Изяждаща се отвътре, но все така обаятелна отвън. Придърпваща в примамливата си прегръдка всеки, който се нуждаеше от нея.

С мълчанието си, самотата казваше повече, от това, което всеки иска да чуе. Мъдро е нейното мълчание, но мъчително е понякога нейното присъствие.

В началото тя ме навестяваше, но толкова свикнахме една с друга, че аз започнах да я търся. Колко коварна е тази дама, иска само внимание.

Сега се прави на невинна и невидима девица. А уличният фенер, звездите и прозорците гледат в мен. Изпиват всяка дума, излязла от дъното на душата ми и поглъщат гладно всяка емоция, откършена от сърцето ми.

А самотата седи в ъгъла, тихо и покорно се наслаждава на спектакъла.

She’s always sitting there. When I need her, I know where to find her, because she’s always there.

On the rooftop.

Looking at the city, sucking down the falling stars and hopes. Contemplating the empty streets and houses. Yeah, she loves empty places, because she’s the only one who can fill them.

We all know her name. And her presence. Because we all become her victims when we are alone. We need her and that’s all she needs. Some of us even start to love her. Some of us get used to her presence. Well, that’s the big mistake. Once you start loving her, you can’t let her go. Or maybe she can’t let you go.

I don’t even have to describe her. She’s just the old and quiet lady, sitting on the rooftop. The lady, who never speaks, but says a lot. The silence dressed like a listener. The enemy, who look like a friend.

Loneliness.