Невероятно, но факт! Изгубих се в собствения си роден град и то с моя приятелка от детската градина, която замина да живее в чужбина и си идва тук само през лятната ваканция. И двамата сме родени тук и се загубихме и то в подлез, намиращ се в центъра на града.

Навсякъде е разкопано. Все едно, че живея в „археологически разкопки” и ту тук ту там има остатък от наличен градски транспорт, а табелки, стрелки или други опознавателни знаци, не са явно познати на хората, които предизборно са решили да преподновят и поизчистят поне мъничко градът, за да може явно да има повече електорат, който да гласува за тях и да се пъчат и гордо да заяват, че парите са добре усвоени ту за някоя детска градинка, ту за нови плочки, които да подпомогнат търговията пред по-луксозните магазини и кафенета по централните улици. Оказа се, че целият град е заприличал на един голям археологически обект. Обаче аз като човек на глобалните новини онлайн не обръщам особено внимание на нашите – българските, за което бях наказан по съвсем простичък, но ефективен за мен начин.

Фактът е налице и голата истина е, че се загубих в родния си град, в почти моя си квартал, който обаче беше така разкопан и с толкова различни по маршрут и по превозни средства транспорт, че и двамата с приятелката ми, се загубихме в един централен подлез, на пъпа на града.

Дълго питахме и разпитвахме различни хора, които работеха по строителните площадки, за да разкрасят и подобрят вида на града. Те се трудеха упорито зад отцепените с железни огради и решетки места и ни отговаряха търпеливо и различно, как да стигнем и въобще можем ли да стигнем с някакъв градски транспорт до един квартал, където аз исках да посетя едно магазинче, което продава стоки от художествените занаяти в Троян и Пловдив, а приятелката ми имаше час по пилатес. Получихме различни отговори както и за вида транспорт. Питахме и различни младежи, които стояха на тротора и си говореха, за пътя до въпросния квартал, когато един младеж ни погледна и каза махайки неопределено с ръка, сякаш ей така между другото, „попитай някой от местните”, визирайки може би, случайността да попаднем на човек от моя роден град.

Докато се усетим какво иска да ни каже младежът, моята приятелка спря една симпатична дама и попита накъде да завием във въпросния подлез – вдясно или вляво. Аз също се приближих, за да разбера как за поредно ще ни упътят, защото жената беше на средна възраст и нещо интуитивно ми подсказваше, че тя е „от местните”.

Тя спря, изслуша приятелката ми, вдигна дясната си ръка, посочи с нея вдясно и каза съвсем сериозно: „минавате вляво”. Приятелката ми я попита пак: „Ваше ляво или мое ляво?”

„Не, ето тук вляво”, повтори жената и дясната й ръка пак сочеше вдясно. Взе да става още по-интересно, а приятелката ми ме погледна и рече: „А знаете ли от коя страна Ви се намира сърцето?”

Жената се попипа от едната и от другата страна на гръдния кош и рече: „Ами аз може би имам две сърца”, при което пак посочи с дясната си ръка вдясно и повтори: „Обаче вие отидете ето тук вляво и ще намерите с кой автобус да се придвижите до мястото, закъдето сте тръгнали”.

Двамата с приятелката ми бяхме загубили повече от 40 минути в разговори с минувачи и продавачи в подлеза, да не говорим, че следвайки инструкциите на работниците зад оградените площи бяхме ходили повече от час пеша, преди да са върнем пак на изходната точка, защото така и не разбрахме кое транспротно средство отива до квартала, който беше нашата заветна цел.

То се видя, че няма да мога да гледам произведенията на художествените занаяти на Троян и Пловдив, предвид напредналото време, да не говорим пък за часа за тренировка по пилатес, който вече беше почти приключил.

Станалото – станало, защото имаше и по-тежък от нашия случай и то в лицето на една млада жена, която каза, че от три седмици била на почивка извън града и сега се чудеше накъде да върви и какво да прави, защото както се досещате и такси не вървеше сред тези „археологически разкопки” и отцепени зад железни огради площи.

Само пясък, камъчета и виещи се леки пътечки тук таме преминаващи в по-читав асфалтов път.

Апогеят на всичко беше майка ми, която като ни видя и най-вече като разбра, че нищо не сме направили от предварителната програма, каза, че и по телевизията имало репортаж и една жена питала как да стигне, за да се прибере у дома и откъде да мине, посочвайки пред камерата една кооперация от другата страна на платното.

Не знам обаче какво са й отговорили, защото и двамата с приятелката ми бяхме изтощени от днешните емоции и дори утешителната нова печалба на моята приятелка – едни разкошни цветни кецове, които тя си купи от едно от магазинчетата във въпросния подлез, който обикаляхме нашир и надлъж, не бяха в състояние да подобрят настроението ни.

Така, че за поредно си посипах главата с пепел, че като едно дете на новото време чета само това, което „ глобално” ме кефи онлайн, а неглижирам такава жизнено-важна информация като кой и къде копае и променя маршрута на транспорта и най-важното – решава дали въобще да има транспорт и какъв да е той, за да мога да стигна до близкия квартал, например. Добре, че баба ми е на санаториум, защото никак не я виждам как идва пеша до нас по тези разкопани и оградени с железни огради тротоари.

Дано не й писне и не поиска да си дойде по-рано от почивката, защото това би създало много нерви и стрес както на нея така и на нас, поради простата причина, че няма и таксита, които да я возят до нас, защото няма и път за тях.

Затова се зарекох вече да слушам и гледам всичко, което се отнася до родната ни българска действителност, понеже не съм се отказал да ходя на морето, а я си представете, че и бургаските и варненските политици са взели така присърце нещата и че правят ремонти и ограждат с железни огради части от магистралата например. Ето защо вече ще се осведомявам редовно за всичко, поне докато ми трае почивката и лятната ваканция, пък от септември ще видя дали пак да не се концентрирам глобално върху новините по-така.