Надявам се знаеш приятелю, колко е важна комуникацията с другите.

Приятели, роднини, близки хора, съученици и дори обикновените минувачи по улицата – всички са обвързани с това нещо – комуникацията.

Комуникацията е основна в нашия свят, светът на високите технологии, вайбър и интернет, защото, така или иначе, тя е важен фактор в живота.

Аз, например, винаги търсех доброто в хората, винаги виждах света през едни по-розови очила, така да се каже, защото баба ми обичаше да казва „направи добро и го хвърли зад себе си, то рано или късно ще ти се отплати”.

Не знам доколко и как ми се отплаща, още повече, че приятелите и съучениците ми винаги ми правят забележка, че гледам прекалено оптимистично на света, или както те обичат да казват „не всички хора са добре настроени към теб, не всички са добри по душа и сърце и най-важното – не всички те харесват и могат да ти бъдат приятели”.

Сигурно са прави, защото години наред слушам техните оплаквания и забележки, че не мога да бъда харесван от всички, а пък най-малкото има някакъв „критерий на подбор” на приятелите ти, не е ли така?

Да, но все ми се иска да мисля, че хората ми мислят доброто, че са добре настроени и отвръщат на доброто с добро.

Но често си патя от такива „добре разположени” към мене хора, които или ме топят пред учителката, че съм бил казал това или онова в междучасието, или пък от съседи, които непрекъснато звънят на вратата и искат помощ за нещо.

Усещам, че на баща ми понякога му идва в повече тази моя „помощ” през деня и през нощта. Макар и да не ми се кара и кротко да отваря вратата на стаята ми, за да ме извика, че еди какво си трябвало да се направи сега, защото комшията отгоре не можел сам да се справи, усещам че има „сблъсък на интереси” между него и баба ми относно това, но нали и той е добре възпитан от своята баба, не влиза в директен конфликт с нея.

Което, разбира се, не му пречи да го показва с поведението си. Кротко да ми показва, че вместо да помагам и да боядисвам стълбището, например, бих могъл да си отворя учебника и да си преговоря някои неща, а не да чакам последния момент.

Не, не ме разбирай погрешно, че баща ми е някакъв сухар и не обича да прави добрини.

Напротив, но предвид разликата в годините ни и в живота, на него също му се налага често да се справя с предзивикателствата на онези – „лошите” хора по душа.

Тогава безспорният арбитър е майка ми. Ми, те жените по принцип мислят много по-различно от нас.

Имат някак си по-практично мислене, да не говорим, че често напипват същността на нещата, докато аз съм още в началната фаза на запознанство с човека, ситуацията или проблема, за който се търси моята помощ.

Добре, че е майка ми да оправи нещата, защото ние с баща ми докато се чудим как да излезем от тази ситуация, мъчейки се при това, всичко да е добре и да са ни разбрали правилно, защото не искаме никого да обидим, или пък, не дай си боже, да ни мислят за невъзпитани и недоброжелателни, майка ми отсича директно на момента как вижда нещата, казва „кой крив, кой прав” /нещо, което ние с баща геройски отказваме да направим/.

Не знам дали е женска интуиция или дълъг житейски опит, но тя вярно „напипва” проблема и ни дава възможни решения без много да се замисля дори.

„Не очаквай другите да мислят като теб и баща ти. Просто направи така и така и не очаквай да те разберат. По-важното е проблема да бъде решен, а следващия път ще подходим по-различно, спрямо това как и какви хора са замесени в него”.

Ние с баща ми се поглеждаме и май май не ни е много ясно какво толкова не сме разбрали по темата за различните хора и проблеми.

Че той и аз уж сме различни, а я виж какви пак ги забъркахме, че хем ние излязохме виновни, хем трябваше да замесваме и майка ми – и всичкото това само защото вместо да си уча уроците и решавам задачите реших да се правя на велик, че включих и баща ми, за да оправим двамата заедно света.

Безспорно майка ми е права. Ще перефразирам нейното „учение” така: „първо оправи себе си после следва света, защото комуникацията с различните хора е специфична според това как те виждат нещата в ситуацията в която сте”.

Така че едни съвет от мен: „гледай да се чувстваш добре като изказваш мнение или предположение по даден въпрос, но не храни надежда другите да споделят мнението ти или дори да се помъчат да те разберат”.

Запомни, че думите имат различно значение и различно звучене в хорските уши.

Така че запази си мнението приятелю, без да имаш очаквания, че другите ще го споделят.

Те са просто различни и комуникират по предпочитан от тях начин както с теб така и със света.

Завършвам с добре известната българска поговорка „език мой – враг мой”.