Здравей читателю,

Случвало ли ти се е някога да си сменяш училището, а с него и приятелите и съучениците?

Ако ли не, може би няма да ти е интересно да четеш това ми произведение.

Защото объркването, стресът от новото място, новите хора и порядки би уплашил и възрастен, а ти си все още детето-тинейджър, което знае само да учи, чат-пат да тренира, като очаква за всичко друго да се погрижат родителите му и родното училище.

Да, ама не винаги се получава така, защото след като си приет в ново училище, най-малкото трябва да се приспособиш към него, да не говорим, че ако се намира в различен квартал, ще ти се наложи да следваш нов маршрут и да си разпределиш подобаващо времето, дори и майка ти или баща ти да те карат с колата дотам.

Така или иначе, на това хората му казват да стартираш нещо ново, а новото дори и да не е стряскащо със сигурност е неизвестно.

От древни времена, обаче, се знае, че непознатото и новото е доста стресиращо, така че не е добре да предприемаш други генерални промени, след като са те приели да учиш в различно училище, да не говорим, че си се явявал на изпити за това.

А изпитите предполагат доста повече стрес допълнително и много активен режим на учене, за сметка на почивката, защото сега ти се „гради бъдещето”, не е ли така.

Явих се на изпит и ме преха в училището, където родителите ми искат да уча.

Аз нямах нищо против това училище, защото в крайна сметка то е хубаво, а пък и родителите ми знаят какво е най-доброто за мен, защото така или иначе добре ме позвнават и знаят в детайли в какво съм силен и в какво – не.

Но сега става дума да загърбя познатото и всеки ден да ходя до другия края на града.

Да не говорим, че ще създавам нови приятелства, че трябва пак де се доказвам пред новите хора и новата класна, че наистина съм добър в това и онова.

И някак си нещо ме стиска за гърлото. Да, мъничко гняв е оправдан според представителите на лекарската професия, защото той те мотивира да се справиш с предизвикателства, а те при мене са много сега.

Жал ми е за квартала, който оставям и за старото училище.

Няма я вярната стара тайфа или по-точно казано тя е на линия, но само през уикенда, защото всички се разлетяхме в различни училища.

Така, че не само аз се чувствам кофти от това, че си променям средата от детството, колкото и родителите ми да ме увещават, че в живота било така и че в бъдеще ще ми се налага много пъти да го правя, да се срещна и да работя с много различни хора ,защото както обича да казва майка ми „реалният живот е извън зоната ти на комфорт”.

Не й противореча, защото тя е учена жена, тя ми е майка и на практика се занимава с всякакви неща, които да й помогнат да стане „по-успешна жена”.

Така, че смятам да се доверя на нейния опит, независимо колко ми е комфортно да стоя в добрата стара среда.

Не знам защо така се получи, че от комфорта и златната среда попаднах в това ново и непознато училище, с нови правила, нови ученици и учители, да не говорим за новия квартал и за всичко различно и доста плашещо, което опознавах сега.

Приятелите ми и те са също така шашнати от промяната като мен и чак сега осъзнават какво са направили след изпитите и къде са попаднали.

Не, че новите неща не ни харесват, но ни карат доста да променяме някои навици, а навиците са в основата на всичко добре познато и удобно.

Но навиците са и за това да бъдат променяни понякога, за да има промяна и движение напред, колкото и да ни е удобно да си седим в комфорта.

Така че, независимо, че ми е кофти, че ще се виждам със старите си приятели само два дни в седмицата, съм и любопитен те какво ще ми сподеелят относно това как са се чувствали поставени в тяхната нова среда.

Доколкото ги познавам повечето ще да са на същия хал като мен, в смисъл, че няма да преглътнат така лесно промяната, защото и те си обичат комфорта, квартала и старата тайфа, с която се срещахме след училище в нашата си градинка.

А сега да ти кажа, читателю, и градинката ми се вижда някак си по-различна, защото по-рядко ми се случва да стоя на някоя пейка на хубавото октомврийско време, защото и пътят до училището е доста по-дълъг, а и баба ми има наскоро кръгла годишнина, та така или иначе съм ангажиран с доста нови неща.

Това е добре, защото като имам толкова нови неща да върша по-малко ще си мисля за това как, да се адаптирам в новата училищна среда и какви ли ще се окажат новите ми съученици и учители, с които ми предстои да изкарам следващите си ученически години, а не само да съжалявам за раздялата си със старите приятели.

Дори и градинката ми се струва толкова различна и променена, а пък тя беше моето убежище след часовете в началото на новата учебна година.

Обичах да гледам колите, които профучаваха по улицата, гледах паркираните джипове и мерцедеси и си мислех като аз порасна каква кола ще искам да карам, да не говорим, че понякога си купувах баничка и айрян от близката баничарница, където ме познаваха добре.

Нещо май много огладнях след като така се разприказвах за баничките, че то до новото ми училище няма такива неща, но за това пък продават дюнери, пици и сандвичи, е не точно така вкусни като на леля Сийка – комшийката, чиито мъж е арабин и която обича да ни изненадва с всякакви вкусотии, че даже и баба ми се чуди как й идва отвътре да ги направи така.

Аз така и така не успях да изследвам района на училището, това де, новото, защото бързах да се прибера за годишнината на баба ми, ама сега се сетих, че май трябваше да отида и да взема някакъв кекс от леля Сийка, защото тя е решила да направи нещо „по-така” и това е част от подаръка й за баба ми, че двете се знаят от много дълго време, да не кажа, че са ходили заедно на детска градина.

Да, ако се замисля, ще е добре при първа възможност да опозная по-отблизо квартала до моето ново училище, защото няма как ще трябва да свиквам с раздялата и с това, че ще виждам старите си приятели само в почивните дни.

Но, с нови сили и с нов късмет ще се справя, защото нали именно затова нашите дадоха сума ти пари за уроци, а именно, за да има промяна и тя да е за добро.

В живота има раздели и нови приятелства, защото на това е устроен света.

Иначе щяхме да сме в предучилищната или в бебешката си възраст, изцяло зависими от майките си и да си стоим в количките или на детската площадка правейки кофички в пясъка, което просто е кеф, но и с кеф се живее до време, че и той омръзва.