Самоиронията – приятел или враг

Какво представлява самоиронията?

Това е вътрешното ти чувство, че не си достатъчно добър, достатъчно умен т.е нещо ти куца в самооценката за самия теб. В нещо не ти е провървяло, защото си заложил предварително някакви очаквания и не си ги оправдал.

Или казано с други думи, не се чувстваш на висотата, на която си бил преди, защото нещо те е извадило от равновесие, с нещо не си се справил достатъчно добре и резултатът е различен от очакванията ти.

Да, самоиронията е понякога нужна, понякога – не. Важното е колко време се иронизираш за въпросното нещо, което не си направил като хората. А, това твое “като хората” е твоят начин, по който си си представял нещото направено, за да може полученият резултат да отговаря на критериите и стандартите, които сам си си заложил.

Понякога за поставянето на тези граници може и мъничко да са ти помогнали, защото мама и татко обикновено знаят какви ги вършиш и на какво си способен и те подкрепят като ти казват това и онова.

Може и приятелите ти също да са ти помогнали с нещичко от рода на “бъди по-критичен към себе, можеш повече от това, което показа на преразказа /контролното, класното/”, защото тази хубава другарска критика те яде като червейче отвътре, че те са се справили така, а ти пък – не.

И тук идва нейно величство саморонията, която започваш да изпитваш, защото според научните откриятия и определения тя представлява иронична самокритика, насочена от теб към самият теб.

Звучи като игра на думи, а всъщност не е. Ироничната критика не е по-различна по сила и мощност от самокритиката, която не винаги е градивна и не винаги ти помага да вървиш напред, да продължиш с високо вдигната глава и да кажеш едно голямо “ДА” на живота си и на всичките философски и сложни неща.

Иронията не винаги действа мобилизиращо и не винаги ти помага да се промениш.

А, защо ти е нужна промяната. Тя така или иначе става. Ти – днешния си по-различен от себе си вчера.

Животът върви, ти просто го следваш в ритъм. Ту хубав, ту не толкова лош, защото промяната така и така става, дори и без ирония, без твое участие, защото живееш и вчера и утре. Живееш и днес.

Има ирония, има и критика, но има и принцип на проба и грешка.

А дали не е проба само?

Или греша.

Има и спадове, има ги грешките, но ирония и самоирония, критика и самокритика не винаги вървят ръка за ръка и не винаги ти помагат в лошите неща, които животът предлага.

Затова се опитай по-малко да се самоиронизираш.

Не е нужно да се отнасяш към себе си по този начин.

По-скоро си помисли как да излезеш от кашата, която се опитваш да сътвориш като предварително очакваш нещата да станат по определен начин, а те не са се получили по така, което те кара да включиш самоиронията като средство за защита от теб самия, че не си се справил подобаващо.

Или както са го изисквали то теб.

Не забравяй, че мислите и чувствата са много мощни катализатори в живота и има разлика как се отнасяш най-вече към себе си.

Самоиронията и самокритиката не могат да ти бъдат от полза, защото те изразходват голяма част от енергията ти, а ти би могъл да я употребиш за различни неща.

Все пак “разни хора-разни идеали” и ти решаваш дали да се самироинизираш, или не и дали и до каква степен самоиронията и самокритиката са ти нужни, за да станеш пак себе си, без предварително предначертани очаквания за “това” или “онова”.