Знаеш ли, че когато уважаваш себе си, другите го забелязват?

Не само, че го отразяват, но и променят отношението си към теб.

Говоря ти от личен опит.

Всъщност, това с уважението и самоуважението беше на „дневен ред” от много време в живота ми. Да си призная честно, дори и не осъзнавах колко голямо значение има това за мен, защото само се критикувах и се стремях винаги /и на всяка цена/ да ставам все по-добър и по-добър.

Нещата не вървяха на добре, докато една моя учителка не ми каза, че не е зле повече да се уважавам и да си вярвам.

Каза ми го така директно, че дори ме заболя.

Заболя ме много, защото си мислех колко съм добър, колко нужна е тази моя вътрешна критика, защото тя е „горивото” към един по-добър живот. Живот без грешки /е, добре де, с минимум грешки, за да бъда честен към себе си/, който ще донесе всичко, което искам да имам, защото по принцип критиката, да не говорим пък за вътрешната критика, винаги е била „градивна”, нали?

Поне така ме бяха учили. Да, но нещата търпят промяна. При това не една и не две.

Днешната критика утре се обръща към теб като едно недоволно от майка си дете.

И се стигна до там, че моя учителка да ме убеждава колко съм добър и да забавя малко тази агресия, която изпитвам към себе си.

Аз и агресия?

Просто не можех да повярвам на думите й.

Но това, което разбрах /и надявам се вече да съм спец по тези неща/ е, че ако не се уважаваш няма как да искаш другите да те уважават, защото те виждат същите лоши неща, които ти виждаш в себе си. Обикновено чуждите хора са по-толеранти от теб към „лошото”. Ти обаче сам си решил, че тези качества и „лоши черти на характера”ти пречат и си твърдо убеден в своята правота.

Другите хора просто отразяват твоето лошо поведение и отношение към теб самия.

Те дори имат повече задържки от теб и понякога се държат по-милостиво и не така жестоко и агресивно.

От личен оптит знам колко е трудно и дано никога не ти се наложи да отговаряш на въпроса „Какво толкова не харесваш в себе си?”

Аз доста си мислех върху това, защото въпросната учителка беше мой фаворит и реших да последвам съвета й и да се опитам по-малко да се критикувам и повечко да се уважавам, за да видя какво ще се случи.

Това, което установих беше невероятен шок за мен. Приятелите и съучениците ми започнаха да се отнасят към мен с много по-голямо уважение.

Това, което ме мотивира да продължа в тази посока и да се опитам въобще да не се критикувам, обаче, беше отношението на родителите ми, които сякаш разбираха, че нещо вътре в мен се е променило до такава степен, че започнаха да говорят и да се държат с мен по съвсем различен начин от преди.

Не вярваш, нали?

Тогава опитай се поне за една седмица да престанеш да се критикуваш мислено или на глас, защото това се отразява на отношението на околните към теб.

Виж, родителите ми някак си бяха наясно, че тази промяна в мен е за добро и те реагираха така, като повечето хора реагираха, на принципа на „каквото повикало-такова се обадило.”

Аз промених първата част от горната поговорка, а за вас читатели /както и за вашите близки и приятели/ остава втората.

Така че, успех!