Казват, че приятел в нужда се познава. Изобщо когато чуеш думата „приятел”, си представяш една красива усмивка, протегната ръка, поощрителни думи, споделени мъки, топла прегръдка…

И в лицето на един истински приятел намираме всичко това точно когато ни трябва. И не е ли това красотата в човешкото общуване? Създаването на една здрава нишка между двама души, в която са вплетени доверие и лоялност.

Но тук става дума за наистина близки, истински, незаменими приятелства.

Е, съществуват и едни такива, по-неангажиращи отношения между хората, които пак са „приятелства”, но в по-лека форма. А те се оказват трудни за поддържане.

Всеки знае как започва едно приятелство – запознанство, няколко приказки, търсене на общи интереси и в добрия случай се стига до размяна на координати. И после?

Имаш телефона или фейсбука на този човек, но престрашаваш ли се да му пишеш? Чудиш ли се какво да му кажеш?

Ежедневно се сблъскваме с нови хора, с някои завързваме по-силни контакти, но истината е, че колкото и общи интереси да имаме с новия ни приятел и дори да се чувстваме сродни души, трябва да „поливаме” това наше приятелство.

Ами да, приятелствата са като цветята.

Лесно е да го посадиш, да го сложиш в хубава саксия и да му се радваш. Но за да стане красиво цвете с жилаво стебло, пищни цветове и наситени листа, трябва време. И мноооого вода.

Трябва да напоиш това цвете с преживявания, искреност, хубави спомени, общи интереси, шеги. И много търпение.

Ах, колко е трудно да отгледаш едно такова цвете и да го пазиш да не увехне. Уви, някои увяхват твърде бързо. Други уж са стабилни и изведнъж окапват. Толкова непредвидливи са цветята. И хората.

Имам предостатъчно място на перваза, има за много саксии с цветя. Има достатъчно слънце и вода за тях, имат моето внимание и грижи, но колкото и да се опитвам някои увяхват. Не всички по моя вина, разбира се. Някои даже просто отлитат, цветчетата им политат носени от вятъра, реят се над чужди градове и страни…други се приземяват на нажежения асфалт. Понякога плача за тези отлетели цветчета, които не мога да върна. За тези хора, с които бях толкова близка, но изгубих безвъзвратно.

И за тези, които изчезнаха, без да забележа.

За онези, които никога повече не се обадиха.

И онези, които заминаха и повече не видях.

За всички, които помня, но за тях съм отдавна забравено цвете.

Защото цветята на този свят са безброй и никой не може да запомни всички до едно, но може поне да пази спомена за тях.

Да не пропускаме и онези цветя, които вече увяхнаха, но всячески се опитвам да съживя. И тези цветя, които изкорених, мислейки ги за плевели.

Или както се е изразил един човек – „Невъзможни са две неща: съживяването на мъртви отношения и умъртвяването на живи такива.”

И той навярно не  е имал опит в цветарството.

Но то кой е?

Трябват ни доста години опит, за да „хванем цаката” на отглеждането на едно наистина стабилно цвете.

А дотогава, можем просто да се опитваме да станем по-добри.

Или да си направим икебана.