В това е именно проблемът, че обикновено сме свикнали да питаме „как я караш”, което само по себе си предполага „че караме живота да върви”, а не сме на 100 процента „заангажирани” с него, така да се каже.

„Караме” я ту по-добре, ту по-зле или както се пее в небезизвестната българска песен „карам я някак си, даже страхотно я карам”, която като запеем винаги ни става по-добре. Един път от пеенето, друг път от прекрасния текст.

Та, идеята ми беше за това, че не е добре да я „караме някак си” ей така, сякаш между другото, и да оставяме животът да ни влачи в добре познатата ни рутина. Ставане, ядене, училище, учене, храна и пак сън до другия ден или казано по-простичко „до утре”.

Добре си е човек да си знае програмата предварително, защото иначе е малко объркващо като се наложи да се променят някои часове или пък има „извънреден” ремонт и се учи в различни часове.

Не си подготвен за това „извънредното”, защото си свикнал да си планираш нещата и да си знаеш предварително по кой предмет може да те изпитат и как да избегнеш възможни „проблеми” с някой не толкова предразположен към теб учител.

Какво да се прави и учителите са хора, така че и те като теб и мен имат своите слабости и проблеми, а това може да ти донесе доста „извънредни” трудности по въпросния предмет с разстроения учител и дори и със самия учител, ако си го засегнал или просто си се натъкнал на него в този неподходящ /и за двама ви/момент.

И ето, че от „карам я някак си” се получава кофти проблем с извънредното, защото няма вече „каране”, а има промяна, която не е много ясно какво точно ще ти донесе. Важното в случая е, че се прекъсва веригата на ужедневното ти спокойствие и добре позната рутина с нещо, което не само, че не си планирал предварително, ами не си сигурен какъв резултат ще даде, да не говорим, че то може да е много шокиращо, много изнанедващо и да не виждаш точно какви действия да предприемеш в момента.

Аз например така добре си „карах” по един любим за мен предмет, наречен история, че даже леко „проспах” и изпуснах момента, когато учителката ме беше набелязала предвид голямата ми уста и честото отстояване на позиция по разни неща. Колкото и да ми говориха приятелите, че въпросната дама ме беше „бройкала” от известно време насам, аз бях толкова силен ученик по история, че не вярвах тя да може да ми намали оценката за срока, защото аз си учех уроците и присъствах в час.

„Присъствах” като съвестно учех всеки урок, обаче в случая точната дума „присъствах” не беше решаваща в случая.

Аз си „карах” историята така, че я знам и до днес, учех прилежно, но продължавах да имам мнение по всеки въпрос свързан с училищните ни дела, а което беше по-лошото – не се срамувах да говоря каквото си мисля, без да се съобразявам с „бариерата” между катедрата и чина.

Така че, познайте едни път от три, кой спечели и кой после трябваше да се явява на изпит за по-висока оценка.

Тук „по-високата оценка” беше уловката, защото от „каране” не се оглеждах накъде да вървя, а и бях абсолютно убеден в правотата си, но именно това „каране” ми спретна лоша шега.

Сега си научих урока, който не е само да учиш и да очакваш да те оценяват подобаващо за това, а и да мислиш преди да говориш, или казано по-простичко, добре да разбираш разликата между човекът, застанал пред класа и седящия зад на чина.

Та думата ми беше за „карането” и как може ако не се огледаш /в моя случай вслушаш/ достатъчно може да те изкарат насила извън рутината на деня.

А и това нещо с „карането” не е много вълнуващо, защото то е като да се возиш само по един и същ маршрут за деня години наред. Представи си само как при „ремонт” или „произшествие” на пътя ще се затрудняваш къде да „свърнеш” и как да заобиколиш, за да може /и ако може/ да избегнаш това ново препятствие, защото не си подготвен да караш по друго освен по добре познатата маркировка на досегашния си житейски път.

Сега пътят се слива с училището, което за теб е и твой роден дом, но утре ще имаш препятствие наречено „университет” или „работа”, „бизнес” или просто живот извън училищните огради, които добре те защитават отвътре-навън. Вярвай ми ще ти се наложи да спреш за малко да „караш” и да започнеш да внимаваш защо разни неща ти се случват и трябва добре да помислиш какво да направиш, кога и къде. Може и с кого…

Какво стана с историчката?

Нищо, жива и здрава си е до днес и сигурно „бройка” пак за някой „така по-отворен” и „компетентно изказващ винаги мнението си” и чака удобен момент, за да му покаже разликата между катедрата и чина.

Така е, съгласен съм с теб читателю. Животът е несправедлив и понякога дори жесток. Да, ама сега ти си седнал на чина, а учителката е пред теб, а утре ако застанеш на нейното място може и да забравиш за моето „каране „ и да започнеш да „бройкаш” някой, който си „кара” предмета, а като си шофьор е необходимо да гледаш не само напред и назад, а и встрани.

Така че, щом са ти дали книжката следвай не само знаците.

Очите ти трябва да бъдат отворени поне „на шест”, нали.

Леко с „карането”. Има опасност еднакво голяма както за теб така и за пешеходците.