Чувал ли си някога някой да каже думите „лошо казано”?

Може би често става така, че родителите ти не са доволни от начина, по който им преразказваш урока по история, да не говорим, че намират речника ти за не особено богат и пълен с уличен жаргон.

Кажи бе брат, не ти ли се случва често така?

Защото при мен този процент /имам предвид на лаконичното от страна на родителите ми „лошо казано”/, ми се случва поне по три път на ден.

Да, да ама аз не разказвам урока си по история по три пъти, да не говорим за това, че не учим история всеки ден.

Тогава представи си как се чувствам читателю, ако ми се наложи да се справям с неодобрението на родителското тяло с това „лошо казано”.

Обаче нали съм ученик и търпя.

Нали са ми родители и ми мислят доброто – пак търпя.

Никога не повдигат въпроса, защо леля ми като пише рецепта нейното е едно голямо “лошо написано”, да не кажа и по-голяма дума, защото си спомням случая, когато моята леля беше изписала нещо на баща ми, а в аптеката разчетоха и то с много труд женско име.

Обаче, „лошо казаното” е явно с по-голяма тежест от „лошо написаното”.

Но, както и да е – те са ми родители и съм длъжен да ги слушам.

Обаче, след като и Ицо взе да ми ги дрънка едни такива, че нещо не ме разбира, защото иска всичко да му е ясно казано, го закъсах.

Едно е да слушаш забележките на родителите си, че говориш зле с уличен жаргон, а съвсем друго най-добрият ти приятел да не иска да те чуе или пък да те разбере.

Защото хич не ми го казва лошо, ами в прав текст, като при това целият клас го предупреди да не се заяжда с класната за глупости от рода на „ама вие не ни казахте да научим целия урок”, защото дори и това да е така това със сигурност не е начинът да се разправяш с класната и е много ама съвсем „лошо казано”, което разбира се му изяде главата в един по-следващ момент.

Въобще, и с нашите и с него нещата пак вървят на зле, защото аз така и не се научих първо да мисля, а после да говоря, понеже като се замисля и после не ми се иска да говоря нито с класната, нито с Ицо, че даже и с леля ми.

Тя така и не разбра, че нищо лошо не казах, когато се мъчех да разчета какво беше написала на рецептата за баба ми, защото аз така и не можех да се справя с нейното „лошо написано”.

Обаче, сега след като и тя ми се сърди, се чудя как по-ясно да й кажа, че не й разчитам почерка, нито на нея нито на чичо ми, защото меко казано моето „лошо изказване” може още повече да влоши отношенията с родителите, особено като се касае за човек с професия като докторската, за която всеки, който някога е чел рецепти е имал проблем с правописа и с разчитането.

А седнали на мен да ми се карат за жаргона.

Абе пак добре, че не ме карат и да им пиша урока, че то освен за учене няма да ми остава време за нищо друго.