Вдъхновено от поезията на Пенчо Славейков, настъпването на пролетта и доброто настроение.

Казват, че пролетта е най-хубавият сезон – заради нейното прераждане, разхубавяване и разцъфване. И много често това възраждане се пренася и върху хората, външният свят започва да влияе на вътрешния, докато тези два свята не достигнат пълна хармония. Пролетната умора и пролетното почистване остават на заден план, а на тяхно място се появяват пролетни увлечения или пролетна програма на театрите.

И тогава някак усещаш как вътре в теб сякаш е засято нещо, някакво семенце, което започва да расте, да изпълва душата ти, да пръска ухание на пролет и усещане за вечност. Нима не ни се ще пролетта да е вечна? Нима всеки не се наслаждава на първите пролетни разходки, слънчеви, но и някак измамни, чудиш се дали вече да свалиш дрехите и отговорностите от гърба си или да изчакаш още малко.

Пролетта е сезонът на новото начало, на чистотата, на вълненията. Вечерите идват по-бързо, а с тях и седенето по пейки в парка с приятели. Утрините стават по-свежи, подходящи за пикник или поход в планината. Следобедите са топли, за разходки по алеите сред белите венчелистчета.

Дори хората понякога разцъфват, стават пролет. Пролетни хора.Това са тези, които те карат да се вълнуваш, да се себеоткриваш, да се развиваш, да цъфтиш и да радваш.

Пролетните хора обаче не са като летните. Ако пролетта е свежест, то лятото е задух. И летните хора са такива – задушаващи, разгорещени, диви, ненаситни. Те са многоцветно приключение, което те зарежда с енергия и адреналин. Те биха те качили на виенско колело или безпилотен самолет, но надали биха останали до теб задълго. Тези хора винаги си отиват бързо, неусетно. Оставят ти спомени, временни татуировки и празнина, която дълго не можеш да запълниш

Тогава се задава полъхът на есента. Макар и топъл, той е потаен, непредвидим, капризен, както есента сама по себе си. А хората, те са същите. Може и да са красиви като златен пейзаж, но вътре в себе си са пълни с изненади, невинаги приятни. А самата есен, колкото и красива да е,отминава, напомня на края. Задържа се твърде дълго, за да опустоши короните на дърветата и хубавите емоции, предвещавайки студа.

А зимните хора, и те, са досущ като самата зима. Студени и неприветливи. Изискващи да се запасиш с дърва и топъл чай. Носещи със себе си светли празници, но и тъмни делници.  Заледяващи пързалките, но и усмивките. Красиви, но коварни са тези пременени в бяло хора на зимата. И толкова неотстъпчиви, че чак се чудиш дали пролетта ще успее да ги надвие.

Но ето, че успява. Защото винаги има нужда от ново начало. Защото животът е един безкраен кръг, в който сезоните се сменят, всеки със своите странности, но не и хората. Да, хората приличат на сезоните, но не се менят на три месеца. Всъщност не съответстват и на поговорката „Вълкът кожата си мени, но нравите не”, защото те дори кожата си не сменят. Те просто се пригаждат за сезоните. В душата им обаче винаги цари един сезон, а кой от всички ли? Не знам дали се раждаме, орисани да сме зимни или летни хора, може би сами си избираме.

И кой е твоят сезон?