Осмелявам се да наричам себе си танцьор, макар и да се занимавам с танци от чисто естетическа нужда, а не от стремеж към кариера и слава. Също така, няма да пропусна и факта, че танцувам вече близо 12 години, което е доста голяма част от съзнателния ми живот. Посветих 10 години на класическия балет и не съжалявам за нито един ден в залата, за нито един концерт и за нито една сълза от болка. В един момент, обаче, като че ли мотивацията ми беше покосена. Не ме разбирайте погрешно, аз исках да танцувам, но онова място вече ме потискаше. В период на лутане, себеизграждане и изкристализиране на светогледа и философията за света, избрах да се впусна в един нов, коренно различен от балета стил на танцуване. За никого вече не е тайна, че от няколко месеца се занимавам със суинг танци и по-конкретно буги-вуги. И ето, че след 10 години сляпо доверие, че балетът е моя танц, след отказването ми и завъртането ми на 180 градуса, успях да си отворя очите за някои истини – за танца, за изкуството, за живота…

Ако трябва да характеризирам балета с няколко думи, то те са строгост, дисциплина, перфекционизъм, изящност. Разбира се има и още, но те са типични за всеки един вид танц. Мога да говоря твърде дълго за това какво ми даде балетът, но няма да се задълбавам в подробности; даде достатъчно неща, които ме изградиха като личност. Може би звучи малко банално, но е самата истина. Усвоих това не много полезно в големи количество качество перфекционизъм, добих усет към красивото и естетичното, което пък ми отвори много врати към света на всички изкуства. Неща като дисциплина, чистота на мислите и движенията, изрядност, точност не всеки може приеме и то още в ранна детска възраст. И още нещо, дадох си сметка за тези неща чак когато спрях да танцувам.

И сигурно ще ме запитате защо тогава съм се отказала?
Това е една друга история, пропита с доста сълзи и разочарования.
Но в крайна сметка, една страница се затваря, за да се отвори нова.

Ето, че аз започнах на чисто, от абсолютно начинаеща с един различен стил на танцуване, дошъл отвъд океана. Нямам десетгодишен опит, но няколко месеца ми бяха достатъчни, за да достигна до прозрението, че животът е като танц без хореография. За десет години съм изиграла много, ама наистина много танци, сглобени хореографии и мога само да се радвам, че още помня по-голямата част от тях. Но сега вече дори не помня какво е то сглобен танц. Не че суинг танците нямат хореография, но в този танц въображението е с предимство. И именно тази липса на порядък на движенията ме доведе до извода, че в живота, дори и да се стремиш към подреденост, никога не можеш да сглобиш хореография. Може да знаеш всички движения, но не знаеш дали музиката, която ще тръгне ще е бърза или бавна, не знаеш дали ще играеш соло, с партньор или в състав. Накрая сам избираш дали да излезеш на сцената. Но всичко спира да има значение, когато правиш това, което ти харесва. И нямаш нужда от хореография, която да следваш, защото животът обича въображението.